The first one...

Минаха 15 хиляди години. Откакто хората отвориха първия портал. Откакто първата Дея стъпи на земята. Нарекоха я Аполими - Разрушителката. Толкова отдавна... Днес всичко е само прах. Само откъслечни парченца памет пръснати по толкова стари пергаменти, че дори лек повей на вятъра може да е пагубен. И всичко ще изчезне. Ще бъде забравено. завинаги. Няма да остане и следа... Само една легенда. Толкова древна, че като в детската игра на развален телефон вече тотално е променила значението си. Вече няма останали живи, които да я помнят. Освен мен. Аз останах, аз бях първия. Първия който се роди от съюза на Дея и Човек. Бях там и видях...
Видях болната амбиция на хората. Видях стремежа да се достигнат боговете. Жаждата за власт. Пагубния стремеж към нещо повече. Нещо съвършено. Но всичко свърши. Пагубно.
Видях гнева и. Видях защо я наричат разрушителката. Видях как с едно махване на ръката е способна да помете цяла цивилизация. Как заради един каприз всички, които обичах бяха заличени завинаги от историята.
И повярвайте ми няма нищо по-страшно от това. Да се чувстваш безпомощен пред гнева на същество, което е на практика всемогъщо. Или поне така си мислех тогава.
По-страшно от гнева и се оказа любовта и и майчинския и инстинкт. Тя бе толкова страшна, че собственото и семейство я заточи едно от тъмничните измерения. Но тя и до днес иска да излезе на свобода, чувствам го с кръвта си. Дори днес 15 хиляди години по-късно усещам как се опитва да стигне до съзнанието. Научих се да я игнорирам. Да бъда силен, да и противостоя. Не е лесно. Тя сякаш е с мен навсякъде. Остава ми само да се надявам. Да се надявам, че някой ден ще съм достатъчно силен да я унищожа.